Братя и сестри, съграждани, обществo, ако бяхме по-умни и не възпрепятствани от бруталните рестрикции на системата, вероятно този текст щеше да се материализира в ”нарочения ден – 3 март”, но… по-добре късно отколкото никога, освобождаване на Българина – освобождаване на човека. Или по точно в случая на неговата кола.
Всяка година се приемат множество незначителни, изкарани през третия крачол промени, ИЗВЪН ТЕЗИ, ЗА КОИТО СЕ КАРАТ ШЕФЧЕТАТА ДАЛИ ДА ПРОМЕНЯТ. Защо незначителни – ако бяха значителни, щеше да е нужно общественото съгласие, тъй като ние ги спазваме. Явно няколко милиона са незначителна масовка, а не дузините мъдреци, неспали, че да ги измислят.
До миналата година в България при принудително задържане със скоба за неплатен паркинг се чакаше 20 минути, за да дойде екип и да освободи колата. Но от тази година, като ти заключат возилото, седиш 60 мин., защото територията, която екипите обслужват, се разшири, а персоналът на скобарите за по-практично откъм финанси – НЕ. И държавата има право, ако си в нарушение за неплащане, да избере да те тормози регламентирано – да кибичиш в колата, докато не ти мине часът за лекар, примерно, или да закъснееш за някоя среща, докато пукнеш от нерви, защото имаш поредната задачка за вършене. Но не защото има смисъл, а защото си задължен и то в срок, за да оживееш… И така с един куршум два заека – хем взима от теб/нас повече пари, хем ти краде от времето, като ти дава да разбереш, че си никой и нищо – социален експеримент!
Ето един пример от комуникацията по неволя с екипите с длъжностна характеристика отключвачи на скоби (скобо-рекетьоро-отварачи).
Скобарите и те са хора – едни с чувство за хумор, други – с чувство на умора. Повечето от служителите на Центъра за градска мобилност не реагираха на смешката ми (”Пабло е скобар”), докато с досада премахваха поредната скоба от гумата на колата. Наскоро в миг на просветление един от служителите ми отговори:
– Днес ви обслужва Георги Ескобар.
И изобщо не е лошо (доброволно) да седиш в колата, чакайки скобарите вече не 20 минути, а имаш цял час да мечтаеш за ”пабло”. Зоната се разширява, а паричките и времето ни намаляват. Миличкият е-скобар, не може да насмогне да ни ”освободи”, а е ясно, че прави всичко, което му е по силите, за най-доброто на гражданина.
За човешкото развитие изглежда, че културата и театърът нямат много шанс да помогнат, тъй като ти се отнема дори достъпът до тях – обикаляш, обикаляш по синьото поле, докато намериш място… или не намериш.
